Разговаряме с Любомир Чолаков, автор на книгата Да сънуваш Портокалия“, по

Разговаряме с Любомир Чолаков, създател на книгата „ Да сънуваш Портокалия “, по която е изработен и едноименния филм „ Sonhar Portukalia “. Разказът е за приключенията на двама българи, тръгнали да емигрират от България. От него ще разберем и повече детайлности за аргументите, довели до написването на книгата, за самите завършения, както и за какво филмът е изработен не от български, а от португалски екип.

Ситуацията е и неуместна, тъй като филмът не може да се гледа в България, тъй като нито една телевизия не демонстрира интерес за неговото лъчение.

– Филмът „ Sonhar Portukalia “ е изработен по Вашия разказ „ Да сънуваш Портокалия “. Бихте ли разказали по какъв начин се стигна до написване на книгата?

– Това е една смешна и занимателна история. През 2002 година обстановката в България беше много сложна за хората, които се занимават по някакъв метод с литература или с друга активност, имаща отношение към културата (не, че в този момент е изключително лесна). И, несъмнено, човек би трябвало постоянно да търси някакъв излаз, а не да седи със скръстени ръце и да чака спасението да му падне от небето. Известно време бях в ситуацията на Атос от „ Тримата мускетари “, който, нали помните: затваря се със съответното количество бутилки и чака оборудването да му пристигна отнякъде. При него нещата се получават, само че при мен, може би тъй като не живеем в мускетарските времена, не потръгнаха. Ясно беше, че по този начин няма да стане. В този миг един мой братовчед също се чудеше накъде да захване, откакто дребният му авто бизнес беше занемарен. Оказа се, че имаме прочут, който работи в Португалия, той даде обещание да ни откри нещо – и тръгнахме. Лошото беше, че вечерта преди тръгването познатият ни се обади, че самият той е уволнен и не може да ни помогне с нищо. Но тъй като към този момент бяхме натоварили колата – един остарял разхлопан опел, произвеждане 1982 година, с одеяла, консерви и тъ нъ,  и бяхме вложили целия си разполагаем капитал в идната експедиция, не ни оставаше нищо друго, с изключение на да тръгнем. На мрачно, слепешката, без контакти и връзки, без да познаваме никого, безусловно никого в Португалия – само че един път решено, към този момент нямаше връщане.

При това състояние беше естествено да попаднем в най-различни забавни и любопитни обстановки, доста от които през днешния ден ми наподобяват просто комични, само че тогава носеха съществени опасности. На няколко пъти по време на пътуването опелът щеше да се разпадне (достатъчно е да кажа, че в един миг гореше 50 литра бензин на 100 км (!)), насмалко не ни арестуваха във Франция и Испания, сред Сарагоса и Мадрид свършихме всичко: газ, бензин, храна, кафе, цигари, изядохме дъвките на закуска, не приказвам изобщо за пари, които бяха единствено фантазия. А това беше в самия център на Испания, без да знаем езика! Разбира се, най-рискованото беше, че отивахме просто „ в Португалия “, без там да познаваме безусловно никого. Сякаш това беше някаква обетована земя! Когато се озовахме на португалската граница, като че ли чак тогава ни просветна: „ Е, и? Сега какво, като никой не ни чака с португалска бъклица, самун и сол? Въобще, какво, като е Португалия? “

Най-странното и забавното е, че за самите нас тъкмо по този начин се получи – обетована земя. Там намерихме метод да излезем от цялата тази рискована история и да стабилизираме ненапълно нещата. А самата Португалия се оказа невероятна и вълшебна страна, която вечно остава в сърцето ми. Впрочем, както и в сърцето на всеки, който най-малко един път я е посетил, и не безусловно при такива необикновени обстоятелства…

– Значи книгата разказва вашите прекарвания и филмът споделя за тях?

– Тогавашната ни експедиция за мен завърши несполучливо и след известно време трябваше да се завърна – кому в Португалиия е притрябвал български книжовник? Общи служащи също си имаха премного. Та, когато се върнах в България и разказвах на приятелите си тези завършения, всички биваха единомислещи, откакто приключеха да се кикотят: това би трябвало да се опише! Разбира се, кикотеха се единствено, тъй като на непознат тил и 100 тояги са малко…

Така се стигна до книгата „ Да сънуваш Портокалия “, която е самобитен роман-пътепис – нямаше потребност да се измисля кой знае какво, документалният детайл самичък по себе си беше много другоземен. Впрочем, това се оказа и много мъчно: документалното, на което държах, с цел да се получи една дребна достоверна история от епопеята на актуалната българска емиграция, да бъде съчетано с художествена небивалица. А без художествена небивалица не може, споделил го е още Марк Твен: „ Винаги добавяйте по малко неистина за по-голяма достоверност! “

– А по какъв начин се стигна до основаване на кино лентата?

– Това също е много странна, да не споделям в сегашен жанр: „ шантава “, история…

Тогава в Португалия престоях 3 месеца, още не бяхме в Европейския съюз и това беше оптималният период, в който имахме право да останем, в случай че нямахме законна работа. С противозаконната нямах проблем, само че законната несъмнено беше подобен.

Но ориста ни бе завела в един тайнствен, загадъчен португалски град – Томар. В случая „ загадъчен “ е тъкмо казано и от чисто официална позиция: в самата страна той носи съвсем формалното наименование „ най-тайнственият град в Португалия “ (A cidade mais misteriosa em Portugal). За това си има съществени основания… Причината е, че тази страна е учредена в миналото от рицари-тамплиери, а резиденцията на португалския клон на Ордена на тамплиерите се намирала точно в замъка Томар. Между другото, за разлика от останалите европейски страни, португалския клон на Ордена в никакъв случай не е бил закриван, а просто са го преименували на „ Орден на Христос “; по-късно точно неговите членове са направили Великите географски открития. Вашку да Гама, Бартоломеу Диаш, херцог Албукерке и всички други португалски мореплаватели и откриватели са рицари на Ордена на Христос. Инфантът Енрике (принц Хенрих Мореплавателят) е бил негов Велик магистър и е живял 40 години в замъка Томар. Впрочем, Орденът на Христос съществува и в наши дни…

А тъй като се считало, че тамплиерите са пазители на Светия Граал, и по този начин или другояче, в действителност били оживели единствено в Португалия, легендата споделя, че и до през днешния ден Светият Граал се пази под олтара в тяхната резиденция – замъка Томар. Единственото несъмнено във всичко това е, че, кой знае за какво, до ден-днешен никой не се е осмелил и към момента не се осмелява да копае под олтара. А другояче археолозите са разкопали на всички места другаде в замъка и към него…

И по този начин: двамата с братовчед ми и с раздрънкания опел произвеждане 1982 година идваме от Балканите и се чучнахме баш посред цялата тази мистичност, тамплиери, средновековни крепости, митове, рицари, принцеси – разум да ти зайде! Впрочем, за пръв влязохме в Томар по здрач и, без към момента да зная нищо, единствено като видях великия палат, облян в светлини и с развяващи се флагове по кулите, в мозъка ми прищрака: „ Тук ни чака Нещо, което НЕ Е е от дребните и дребни неща! “

После, когато след три месеца се завърнах в България, открих, че всичко това не се не помни елементарно. Пътеписът си беше пътепис, той беше обособена история – само че всичките тези рицарски и тамплиерски истории просто не можеше да бъдат подминати току-тъй. И тъй като имам известно отношение към драматургията, написах една идея за екстериорен (извън театрална зала) театър, който трябваше да бъде с дълготрайност сред 1 седмица и 1 месец, с героите и сюжетите от легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Такъв рицарски град си беше подготвен мизансцен за такива истории. Чрез мои познати в Португалия показах плана на общината в Томар, само че, както можеше да се чака, след към месец ми оповестиха, че концепцията е отхвърлена. Естествено, беше разбираемо, бюрокрацията е идентична във всички страни и на никого не му се занимава със съмнителни авантюрни инициативи, освен това препоръчани от тъмни балкански субекти… Е, отписах плана и това беше.

Но можете да си визиите изненадата ми, когато след към месец телефонът звънна и моята позната от Томар много разгорещено ми заяви, че от тази концепция се е заинтересувал един португалски спектакъл и неговите шефове желаят да дойдат в България, с цел да беседваме. Дойдоха, уцелиха баш Гергьовден, та имаше с какво да се отстрамим – печени агнета и впрочем. Свързах ги с тукашни колеги-театрали, също и с НАТФИЗ, всичко беше синхронизирано и координирано, оставаше единствено да се стартира. Но, както постоянно се получава, парите препънаха плана. Различните инстанции се скараха кой какъв брой да заплаща – и той беше наред заровен. Още ме е гняв!

Но около всичко това бях поканен в Португалия, в кино-театралната асоциация „ Фатиаш де Ка “ (Fatias de Cá). Оказа се, че това е, безусловно казано, необикновен спектакъл. Носят се клюки, че единствено в Германия имало още един такъв… Неговите представления се изнасят не в зала, а постоянно на открити пространства, в дворци или крепости. Спомням си по какъв начин правихме спектакъла „ Следите на драконите “ по романите на Урсула ле Гуин от цикъла „ Землемория “. Това беше една обширна каменна кариера с размери километър на два, където са открити следи от динозаври. Участваха към 120 души, от тях 80 мотоциклетисти, спектакълът продължаваше 6 часа. И всичко това без да е „ шоу “ или карнавал – а елементарен сценичен театър, т.е., не напълно обикновен…

Някъде, в случай че се изнесе екстериорен театър, той се трансформира надали не в неповторимо събитие, еднократно, за което приказват месеци, в случай че не и години. А такива спектакли на „ Фатиаш де Ка “ са по 2-3 всяка седмица!

В процеса на работата ми с този невероятен колектив те се заинтересуваха от пътеписа ми, който беше оповестен тогава в издателство „ Интервю-прес “. Но тъй като беше на български, трябваше да им го описвам. Това ставаше по време на дълги вечéри в замъка Томар, на трапези със средновековни ястия, някои много странни: да вземем за пример, еленово и глиганско месо със сосове от ягоди и къпини…

По същото време книгата излезе и на португалски. Така се появи концепцията да бъде екранизирана. Работата по кино лентата стартира през 2011 година, екипът снимаше в България, Франция, Испания, Португалия. Работата много се проточи и филмът беше подготвен през 2017 година Премиерата му се състоя в Лисабон, измежду публиката имаше доста българи-емигранти, които по време на прожекцията по едно и също време плачеха и се смееха. Това беше и най-голямата премия за нас. На излизане от салона мнозина споделяха: „ Вие сте разказали нашата история, с нас също се случваха такива неща… “.

– Филмът е основан от португалски екип. Това добре ли е? Така по-добре ли се предава духът, чувството на книгата и цялата история, в сравнение с в случай че филмът беше изработен от български екип?

– Не бих споделил. Мисля, че щеше да завоюва, в случай че участваха и български артисти. Но, за жалост, към този момент бях водил португалците в България, изначало те желаеха с присъединяване и на български спектакъл да създадат по книгата сценичен театър благодарение на Европейската комисия по културата. В хода на тези си контакти контактуваха с наши театрали и останаха много разочаровани. Затова взеха решение спектакълът да бъде „ Бурята “ на Шекспир, който получи помощ 100 хиляди евро от Еврокомисията и беше изработен с присъединяване на театри от Португалия, Полша, Англия и Япония.

А за моята книга остана разновидността да бъде екранизирана – може би това в действителност се оказа по-добър вид. Но, що се отнася до присъединяване на български артисти, уви: към този момент посрещаха много отрицателно самото споменаване на такава концепция.

– Научихме, че филмът към момента не се популяризира в България. Не е ли това тъпо и за какво по този начин се получава?

–  Определено считам, че е тъпо. Не бих желал да самохвалствам с художествените качества на кино лентата – някой може да го хареса, различен не. Но има нещо, което е реалност: това е единственият, най-малко доколкото зная, пълнометражен игрален филм в историята на българското кино, който е финансиран и сниман напълно и изцяло единствено от чужденци, а споделя българска история с български герои и персонажи. Впрочем, показах се неопределено: „ в историята на българското кино… “. Той, за жалост, по този начин и няма нищо общо с българското кино, а просто споделя за българи, български истории и проблеми, за български прекарвания, пристрастености и страсти. Само, дето за тези неща описват чужденци, които играят българи.

Не зная за какво не може да бъде показан в България. Предложих го на Българска национална телевизия – даже не получих отговор. Никакъв отговор. Това също е някаква мистерия: да вземем за пример, в Португалия, в случай че напишеш или предложиш нещо в някоя инстанция, постоянно получаваш отговор. Независимо какъв е отговорът, само че той постоянно се дава, освен това с причини. Явно нещата опират до нормално възпитание…

Предложих го също и на някои частни малките екрани, само че всички те желаят да им се заплати за излъчването. Е, и тук диалогът приключваше.

Засега българските фенове могат да видят единствено рекламния трейлер в You Tube, като потърсят там Sonhar Portukalia.

Но към момента не оставям вярата, че ще пристигна ден да го видят и на ефирен екран.

– Трябваше ли да отидете в Португалия, с цел да се върнете в България? А още повече, че книгата, а по-късно и кино лентата, сякаш нямаше да се получат, в случай че бяхте останали там?

– Всъщност, нито романът, нито филмът щеше да ги има, в случай че не бях отпътувал. Романът – тъй като просто нямаше да има материал за него. А пък да снимаш български филм, в случай че не си член на някоя от, нагледно казано, нашенските културно-мафиотски структури, е задача съвсем невъзможна… Но на първо място става дума за самото ентусиазъм, с което ме заредиха моите авантюрни премеждия. Освен това, не мога да не бъда признателен, че в Португалия сметнаха за допустимо както да издадат романа и да снимат кино лентата, по този начин и да слагат някои от моите пиеси.

Колкото до завръщането: половината от времето ми минава тук, половината там. Някога, като млад, една от фантазиите ми беше да пребивавам забавен живот. Не можех да си показва, че ще го прекарам на едно место, самата мисъл за това ми беше нетърпима. Тази фантазия се сбъдна. Но, несъмнено, същинските завършения не са в пространството и времето; те са вътрешни, в мисълта и духа. Обаче, нали откакто се изживеят и осмислят тези вътрешни завършения, създателят би трябвало да покаже резултата от тях на своите фенове? Съдбата и Португалия ми дадоха тази опция – която не ми беше дадена в България; също така, ми оказват помощ да бъда в непрекъснато придвижване. За което съм признателен на орисията ми, която в миналото ме заведе в тази приказна страна.

– Благодаря за диалога, искам ви триумф в работата и с неспокойствие ще чакаме филмът да бъде излъчен и тук, в България!

–

Репортер: Борислав Киров
Забранено е копирането в други уеб сайтове и медии.